Дипломатът, политикът и общественикът Симеон Радев е и едно от големите имена в българската историография и публицистика. Български писател, европейски дипломат, демократ и истински патриот, отдал сили и знания за България, той запазва завинаги своята любов към Македония. Симеон Радев не е забравено име в българската история, неговите произведения са издавани и преиздавани. Той е влязъл в българските учебници, неговите книги, най-вече „Строителите на съвременна България“, са на лавиците на всяка българска библиотека. Но Симеон Радев е многолик и разностранен творец. Той пише забележителен труд върху Македония и Българското възраждане, спомени, които обхващат времето от края на 19 до средата на 20 век, пише за войните на България и договорите, сключени след тях, в които той е важен участник. Автор е на очерци върху културни факти, на многобройни писма до политици, дипломати, писатели, до близки хора. В поредицата от публикации под знака на познатия Симеон Радев и непознатата Бистра Винарова ще се опитаме да покажем и по-малко известната част от живота на Симеон Радев. Ще го направим чрез многобройните архивни документи, дарени през 2010 г. на Централния държавен архив от неговия син Траян Радев, текстове на Симеон Радев и картини на Бистра Винарова. Ще покажем фрагменти от живота, средата и делата им, като ще ги представим и в общия им път.
Има нещо много символично в годината 1967 за Симеон Радев. През пролетта на тази година българската литература се обогатява с още една значима мемоарна книга – излизат „Ранни спомени“ на Симеон Радев – една книга изповед за автора, започната, както той сам пише, в едно тягостно време (през 1954 г., а дадена за печат на 10 февруари 1967 г.).
В нея са публикувани с известни съкращения „Спомени от Македония и Цариград“, „Най-ранни спомени“, „Пристигането ми в София (1898) и моите срещи с македонските кръгове“, „Спомени от моето студентство: Първият период – Българската студентска колония в Женева през моето време“ – първата част от спомените му „Лица и събития от моето време“.
Това е книга, в която освен творческо спасение, Симеон Радев търси и връзката с онзи възрожденски свят, който отдавна е отминал, но за който много пъти пише, че по формиране е човек на възрожденската епоха. Така „Ранни спомени“ хвърля мост между две значими епохи – Възраждането в македонските земи и следосвобожденските бурни събития в България.
През същата 1967 г. на 15 февруари българската култура обеднява с едно от най-значимите си имена – на този ден си отива от земния живот Симеон Радев, обграден с много грижи и любов от най-близките си – съпругата му Бистра Винарова и техния син Траян Радев. Смъртта му е удар за тях, неискащи да приемат, че това може да се случи на винаги изпълнения с жизненост Симеон Радев, който само един ден преди смъртта си е общувал разпалено и емоционално с техния приятел художника Георги Бакърджиев. Макар и болен (посреща 88-ия си рожден ден в болница), но все така със събеседници около себе си, и, както пише Йордан Василев, Симеон Радев продължава да мисли за разговорите в уютния си кабинет.
Изпълнен с мъка е разказът на Траян Радев за последните мигове от живота на този голям българин, чийто дух, надвил телесното и физическо страдание има други грижи и питания – „Аз дадох…нещо…, нали? Аз дадох …нещо…на България…“. Тези последни думи, прошепнати пред неговата съпруга, ще останат завинаги. Впоследствие, споделени от самата Бистра Винарова с литературния критик Здравко Петров, ще бъдат събрани от него в едно кратко изречения, предало целия смисъл на последния шепот на Симеон Радев – „Дадох ли нещо на България?“. Така ще се онаслови отбелязването на 100-годишнината на Симеон Радев през 1979 г., най-вече чрез обширния доклад на Здравко Петров, публикуван във в. „Литературен фронт“.
Бистра Винарова. Портрет на Симеон Радев. ЦДА, ф. 77К, оп. 3, а.е. 69
Загубата е отразена кратко по българските обществени медии – Българското национално радио, със закъснение във в. „Литературен фронт“ и сп. „Пламък“.
Множеството събрали се хора – близки и приятели – в църквата „Св. Седмочисленици“ след опелото ще чуят краткото, но силно слово на свещеник Грозю Грозев, а някои от тях сетне и надгробните думи на близкия до Симеон Радев литературен критик Борис Делчев. Верни се оказват думите на Б. Делчев, чути за съжаление от неколцината присъстващи – „Делото на писателя, историографа и мемоариста е живо и бих добавил, че утре то ще бъде по-живо от днес“.
Следват мъчителните дни за семейството, но и утехата, че творчеството му остава.
„Ранните спомени“, недочакани от Симеон Радев, тръгват по своя път – из цяла България, стигат и до неговия роден Ресен. Валят писма от близки и познати, в които освен съболезнования има и висока оценка за безценната мемоарна книга.
Литературната критика също не остава безразлична - за нея пишат Боян Ничев, Симеон Правчанов и др.
Писмо от Николай Дилевски, славист, до до Бистра Винарова. София. 12 септември 1967 г. ЦДА, ф. 77К, оп. 5, а.е. 86
Младите литератори и филолози от Софийския университет не остават в плен на мълчанието за загубата на Симеон Радев. Няколко седмици след смъртта му в аудитория на Университета е първото възпоменателно събиране, организирано от Михаил Василев и Светлозар Игов. Думите на Св. Игов, макар и запазени в по-късен спомен, са знак за времето и личността във времето – „той ни напусна недавна и последният му земен път бе лишен от тържествения ореол, с който си отиват днес много „забележителни“ нищожества…“
През 1989 г. Здравко Петров ще даде ново мото на честванията по повод 110 години от рождението на Симеон Радев чрез доклада си „Възрожденски дух“. Времето показа, че българското общество няма за забрави, няма да изтрие от паметта си образования и талантлив потомък на ресенските българи Симеон Радев.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.
