Пламена Димитрова-Рачева е куратор на изложбата „Бистра Винарова-Радева (1890-1977). Отвъд портрета“. Тя е българска изкуствоведка и художничка. Работи в сферата на художествената критика, историята на старото и съвременно изкуство, графиката и неконвенционалните форми. Авторка е на монографии и изследователски студии. Завършва специалност „Изкуствознание“ във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ в София през 1977 г. Член е на Съюза на българските художници от 1982 г. Уредник е на „Графичен кабинет“ на Международното биенале на графиката във Варна (1980 – 1997). Уредник е в Градска художествена галерия – Добрич (2006 – 2008) и в НМБИИ (2010). Главен експерт в Държавна агенция „Архиви“ от юли 2010 г. до зимата на 2015 г. От пролетта на 2015 г. е директор на Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна. Тя е автор на изследвания върху старото и съвременно изкуство. Председател е на Представителството на СБХ във Варна. Има специализации в Русия, Израел, Франция, Германия, Сърбия. В интервю за Радио „София“ тя разказва за изложбата „Бистра Винарова-Радева (1890-1977). Отвъд портрета“ по проекта на Фондация „Пигмалион“ „Между изкуството и паметта на Бистра Винарова и Симеон Радев“, осъществен по инициатива на Емил Стоянов.

– Преди изложбата, посветена на Бистра Винарова-Радева, имало ли е други такива, с нейни картини?

– През 2010 година, след кончината на сина на Бистра Винарова и Симеон Радев – Траян Радев, в Държавна агенция „Архиви“ постъпи третото постъпление на Фонд „Симеон Радев“, който сега вече е „Семеен фонд Радеви, Симеон и Бистра (1879–2010)“. В това трето постъпление бяха и произведенията на Бистра Винарова, които по численост бяха 747. Това е едно добре запазено творчество, за да може да представи един автор, който е абсолютно непознат и забравен в България. За мен беше изключително интересно, трудно и голяма чест да започна да проучвам изкуството ѝ. Аз бях поразена от това, че толкова години са минали от кончината ѝ през 1977 година. Тя е получила и държавни отличия, признания в последните години от живота ѝ…

– Орден „Св. Св. Кирил и Методий II степен“…

– Да, включително и „Червено знаме на труда“, между другото, което е за 75-годишнината ѝ. Тоест, тя е имала признанието на Съюза на художниците до кончината си през 1977 година, но след това, тъй като нейното изкуство не е било видимо, то е било архивирано от сина ѝ, не е имало как да се види в цялост.

– Колко време продължава активният творчески период на Бистра Винарова? Защо остава така малко позната на широката публика у нас?

– Нейният творчески период продължава от 1915 до 1964 година, когато е последната ѝ датирана творба. Може би причина за това е, че в последните години от живота си тя има проблем с лявата си ръка и това я затруднява да продължи. Не е могла да държи палитрата с лявата си ръка.

Но това, което беше ценно в новото постъпление и което помогна да се проучи изкуството ѝ, бяха спомените на нейния син Траян Радев, който е писал и виждал в бъдещето си да издаде книга за нея и изкуството ѝ. За съжаление не е успял. Има публикации в пресата – негови интервюта, които влизат и в книгата му, но, така или иначе, той е разбирал изкуството ѝ, следвал е точната хронология. Но все пак изкуствоведческият анализ при него липсва.

– Тъй като тя е смятана за първата експресионистка в нашето изобразително изкуство, как се променя нейният стил през годините? Променят ли се изразните средства, жанровете, в които работи?

– Да, променят се, разбира се. Защото първоначално, когато учи в Дрезден при проф. Фердинанд Дорш – от този период има запазени рисунки, има и графики, които са много интересни, защото те са в напълно експресионистичен стил и изпълнени върху метал, със суха игла и показват един усет към модернизма и едно познание, в което тя, благодарение, може би, на приятелството си с Конрад Феликсмюлер, приема и попада по-късно в сдружението „Мост“, където са експресионистите. Тя развива едно зряло експресионистично изкуство, за което Андрей Протич я нарича „апостолка на модернизма в България“.

– Ако се обърнем и към нейния произход – тя е от онези възрожденски семейства, които са ядрото, духовният елит на нацията, който губим, за голямо съжаление, след Втората световна война и по майчина и по бащина линия наследява знакови за българския политически и обществен живот, нали така?

– Точно така. Нейният дядо е д-р Георги Вълкович, за когото наскоро излезе една монография на Алека Стрезова, едно проучване, което дава пълна представа за приносите му в историята на България.

Тя е наследница на Чалъковия род от Копривщица, за който казват, че побългарява Пловдив в епохата на Възраждането. Да не говорим за това, че ктиторските портрети на нейните прадеди са в Бачковския и Рилския манастир. Отделно стоят и в болницата на Хилендар от 17 в. Най-важното е, че това е един род, който е дал много за културата във Възраждането.

– Баща ѝ е ген. Винаров, също така голяма личност…

– Да, също голяма личност. Но преди това искам да кажа и още нещо – нейната баба Елисвета е от благороден род от Самоков и Християния, която е съпруга на Димитър Зограф – брат на Захари Зограф, е нейна сестра.

– Къде се запознават Бистра Винарова и Симеон Радев?

– Много е интересно това, защото тяхното запознанство започва още в 1906 година, когато Симеон Радев посещава семейство Винарови, за да направи интервю за своята книга „Строители на съвременна България“. Тогава Бистра Винарова е 16-годишна, но тази среща потъва в миналото.

Разбира се, връзката между Симеон Радев и Елиза Винарова, майката на Бистра Винарова, продължава в годините и през 1922 година, когато Бистра Винарова има изложба във Виена…

– Това, всъщност, е единствената изложба, която тя прави приживе…

– Да, тя е съвместна с Ани Еренфест – нейна приятелка и, може да се каже в известен смисъл – нейна ученичка, специално за графиката и то за гравюрата на дърво. Тогава Султана Рачо Петрова, която е много близка приятелка на Елиза Винарова, е на гости във Виена. Двете решават да изпратят Симеон Радев и Бистра Винарова на опера.

– Там ли се запознават?

– Там се запознават. Първата среща е доста тягостна за Бистра Винарова. Тя почти не желае да говори с него, държи се доста строго и дистанцирано, защото Симеон Радев, по време на операта се мъчи да влезе в контакт, да я впечатли с познанията си в музиката. Но среща само упреците, че не е редно това да се прави в опера.

Минават дни, майките отново решават да ги срещнат пак на събитие и след втората среща започва едно общуване между тях, което на интелектуално ниво. Симеон Радев е изключително впечатлен от таланта и целостта на мисленето на Бистра Винарова, която се гради на нейните обширни познания в много области – поезия, литература, музика, изобразително изкуство.

Годежът им е през 1923 година, а през 1924 година, те се женят в Истанбул, където Симеон Радев е вече пълномощен министър.

– Изложбата, с която ни връщате към паметта на Бистра Винарова, в нея са включени главно портретните ѝ творби, има и документи. Какво да очакват да видят столичани, които ще посетят изложбата?

– Изложбата е интересна точно с това, че тя включва портрети, които са създавани в различни периоди от творчеството на Бистра Винарова. Тоест, до 1940 година, когато тя има изяви в Европа, а след това вече, като съпруга на дипломат съдейства за представянето на българското изкуство и българските музиканти и художници.

– Тя е впечатлила доста известни личности извън граница. Знае се за Никос Казандзакис, знае се за Райнер Мария Рилке…

– Ще кажа и за това, но първо исках да кажа, че след 1940 година тя създава една портретна галерия, която, именно заедно с ранните ѝ творби, е показана в изложбата.

Това са 50 произведения, които са изключително интересни, защото зад всяка една личност се крие една лична история. А личните истории правят голямата история.

Документите, които са представени в изложбата, са много любопитни, защото сред тях са снимки на семейството на художничката, нейните родители – генерал Върбан и Елисавета Винарови, както и на нейните братя. Показани са фотографии от детството, младежките години и периода, когато е съпруга на писателя, историка и дипломата Симеон Радев.

Снимките проследяват артистичното ѝ присъствие от ателиетата на фотографа Иван Карастоянов – ще я видите в нейната младост и красота, през портретите, които са заснети от нейните учители проф. Фердинанд Дорш и проф. Хофман, до кадри от дипломатическите мисии на съпруга ѝ във Вашингтон и Париж.

Сред документите се открояват венчалното свидетелство на семейство Радеви, както и двете много ценни писма на Райнер Мария Рилке и Никос Казандзакис, които свидетелстват за международното ѝ признание и духовното ѝ сродство с видни интелектуалци от 20 век.

„Отвъд портрета“ разкрива света на Бистра Винарова чрез лицата, които я заобикалят, хората, които тя рисува и онези, които вдъхновяват художествения ѝ поглед.

Изложбата показва как животът се превръща в изкуство и именно това е ценното – че Фондация „Пигмалион“ прие в този проект – „Между изкуството и паметта на Симеон Радев и Бистра Винарова“, да се осъществи тази изложба по инициатива на г-н Емил Стоянов. Този проект е към Национален фонд „Култура“ и стана възможен благодарение на Държавна агенция „Архиви“ и Националната галерия „Двореца“.

Изложбата „Бистра Винарова-Радева (1890-1977). Отвъд портрета“ ще бъде изложена за посетители в Национална галерия „Двореца“ до 30 ноември 2025 година.

Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.

Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.