Душата на пътника

С коя от представите ми за Емил Стоянов да започна това есе? Може би все пак с преводача и издателя, удостоен през 2002 година от президента на Република Австрия с Почетния кръст за наука и изкуство заради изключителните му заслуги за популяризирането на австрийската литература в България? Или с наградата му от 2005 година – Почетен кръст за заслуги към немската култура във връзка с многогодишните му усилия за нейната пълноценна рецепция у нас. Още през 1992 година той основа издателство „Пигмалион”, което публикува неиздавани досега на български език автори от Австрия, Германия и Швейцария, както и важни български текстове. Дари ни с над 300 тома, с повече от 200 пиеси от класически, модерни и съвременни немскоезични автори – от Гьоте и Шилер, през Ведекинд и Шницлер, до Роберт Музил, Ерих Кестнер, Томас Бернхард, Георг Табори, Петер Турини, Вернер Шваб и Лукас Берфус, немалко от тях се играха с огромен успех в нашите театри, а издателството участваше в Празниците на изкуствата „Аполония” и в литературни четения в Евро-българския културен център, Гьоте институт и Австрийската библиотека, както и в представяния в Австрия, Германия и Швейцария.

Несъмнено обаче най-много хора познават Емил Стоянов като действен демократ, по-голям брат на президента Петър Стоянов, като евродепутат или пък като създател на първата новинарска телевизия в България „Европа“….

В следващите редове ще ви изненадам и ще ви разкажа за незасужено забравения поет, който в едно от най-хубавите си стихотворения написа, че „споменът е като раница, / в която носим биле за душите си.“ Затова ще се върна повече от четирийсет години назад във времето – и ще се озовем в кафенето на някогашния Съюз на писателите, в София на улица „Ангел Кънчев“ 5. Ще е някъде по обяд, ще сме седнали с непрежалимия ми приятел, големия поет Николай Кънчев, и ще си пием студената бира, а към масата ще се приближи прекрасната му съпруга, поетесата Федя Филкова, заедно с висок, съвсем леко прегърбен младеж, с брада като моята, но и с очила. Така ще се запознаем с пловдивския поет Емил Стоянов, който постепенно ще се отърси от първоначалното притеснение и ще завържем увлекателен разговор за събитията в модерната немска и австрийска поезия. Николай и Федя бяха повече от вещи в темата, Емил обаче не им се даваше, а за мен беше огромно удоволствие да ги слушам.

През есента на 1986 година получих с автограф първата поетична книга на Емил Стоянов „Есенен човек“, издадена от „Христо Г. Данов“, Пловдив, а пет години по-късно, през 1991 година, пак в същото издателство, се появи и „Дом за бели мисли“ с великолепната корица на художника Веселин Христов.

И двете книги бяха по 40 страници, но те ще си останат поетичното кредо на Емил. Днес, повече от три десетилетия по-късно, с лек уплах се решавам да ги разгърна, за да се уверя дали посланията на твореца продължават да са актуални и значими или стиховете му са се изпарили в онова превратно време, когато повече ни вълнуваше сбогуването с болшевишката диктатура, отколкото изповедите на „есенния човек“.

Оказва се, че съприкосновението с вълненията на Поета, появил се в „сезона на Надеждата“ е повече от силно въздействащо. Мислено го сравнявам с „превъртането на световете“ на Георги Рупчев, с „нощните плажове“ на Златомир Златанов и осъзнавам, че поезията на „есенния човек“ също е изпълнена с метафорични открития и с изпреварили времето усещания. Неволно си спомням думите на една велика немска поетеса, която знам, че Емил много високо цени. Нобелистката за 1966 година Нели Закс пише: „Моите стихове имат собствен живот. Те са проекция на гласовете, които бучат в главата ми и които внезапно рукват върху белия лист, без да мога да ги спра.“ Магнетично ме привлича надвременната среща с „душата на пътника“, който в стиховете си пророчески е надникнал в тревогите и във въжделенията на хората от двайсет и първи век. Откъде черпи той вдъхновение и образност? Разбира се, от енциклопедичната си култура, натрупана в Пловдивския и в Лайпциския унивеситети, но най-вече от умението си да разчита посланията на заобикалящата го хармония между древност и съвременност. Още в

първите стихове изниква митологичният Пловдив - „със своята многоезична драма, / с надеждата да бъде втори Вавилон / и с българската си обреченост“. В този контекст „от дъното на времето / изплуват сенките на хора, / чиито драми носим във съдбите си“. С тази „заявка“ Емил Стоянов вече се нарежда сред кохортата от вълшебни пловдивски поети, белетристи, художници, музиканти, актьори, които възприемат града не като даденост, а – както поетът невероятно точно формулира мястото му – „в началото на душата ми“.

Политическата промяна все още витае във въздуха, свободолюбието е отрова за болшевишките копои, но Емил Стоянов не се страхува да разположи своя „есенен човек“ сред „хората и мравките, / улисани в гонитбата на хляба“ – те „се разминават с някаква / трагична сигурност“. Той, творецът, е спрял на „нашата осиротяла улица“ и осъзнава, че в разделното време има само две възможни посоки – „ и както съм разперил питащо ръцете си, / напомням ветропоказател“… Уводното стихотворение в „Есенен човек“ се нарича „Камбанария“ и то изпраща ясни сигнали на съпреживяващите стиховете читатели. Поетът вече е готов да остане като „приказка под езика“ на камбаната, той следва завета на предците си и вижда „баща ми как с небесния кон ще премине“. Който познава по-отблизо рода на братята Емил и Петър, знае, че баща им Стефан е преминал през горнилото на болшевишките лагери – сега, в поемата на сина същият този баща събира окапалите листа от дърветата, а „телата им болезнено приличат на мишени“.

Затова и „споменът е като стрък коприва“, а в едно от най-силните стихотворения в тази толкова зряла дебютна книга – „Спомен за човека“ – „най-достойните неща умират в речите на живите“, но изповядващият се уж млад, а всъщност „есенен човек“ „вярва с християнска страст“ – във време на вихрещото се езичество, че утре, личността „със съдрана риза“, „ще литне в есенния свод, / от който само ангелите слизат“.

Наистина Словото в тази поетична книга продължава и до днес да ни пари, да се възвръща в душите ни болката, която тогава се опитваше да ни погълне, или както го е казал Емил – „погребалната, страшната музика плаче / за душите ни с духова страст“. Той открито напомня, че сме наказани да стискаме в ръцете си въглен, а „в зъбите дума / с надежда, че вън ще просветне“. И не се страхува „да говори пророчески“, тъй както си е позволил да бленува още през май 1984 г. в поемата „Пръстен“, писана в Лайпциг. В нея сякаш е събран целия поетичен свят на Емил Стоянов – от камбанарията, та до улицата на детството и до близкото гробище, в което „трагичното съжителство/ на минало и бъдеще / ни подлудяваше“… Появява се обречената любов, „подгонена от бесове“ и откровението: „Сега съм коленичил върху спомена, / защото споменът е като раница, / в която носим биле за душата си.“ Много силно е това обречено усещане за принадлежност към град, към общност, към вяра, което осмисля нетленните възприятия на поета. Още през онези ранни години той, отначало „изгубен сред тази огромна вселена“, „прашинка в окото на късното лято“, ще се отскубне от прашясалото усещане за „патриотарска“ носталгия и ще осъзнае, че „родния дом“, „черешата“ – същата онази череша, която десетилетия по-късно ще открием и в стиховете на Георги Господинов – са в „душите ни“, че пътникът ще прекоси света, без никъде да е отивал, той просто „много дълго се е връщал“. Така съзнанието на твореца вече се вписва в онази философска, европейска дълбочина на прозренията, която пръв Тончо Жечев улови в „Митът за Одисей“ – помъдрялият с опита на световното знание и усещане пътник, който не може да бъде затворен в клетката на диктатурата, защото душата му, преминала през всевъзможни изпитания, вече е свободна.

Свободен и неробуващ на комплекси е Емил Стоянов и в любовните си изповеди – в тях няма нито следа от „албумност“, от „глезотия“. „Януари“ е стихотворение, което – без да съм подозирал – внезапно осъзнах, че съм запомнил наизуст. Особено силно ми въздейства финалът му: „Влюбени / трийсет и първия / ден ни завари, / скри ни в кожуха си гърбав / жълтата, / грохнала от целувки / гаричка… / По небето комините пишеха /и ни махаха щедро /с опушени длани… / Моля те, припомни си : / не приличахме ли / на ангели.“ В тия слова дочувам приемственост от Стефан Гечев, от Николай Кънчев, в „Когато нощите са с ръста на джудже“ и в „Хълм“ се долавя диалог с Борис Христов, но така е с „тайнописа“ на значимата поезия – талантливите творци се побратимяват посредством меандрите на виденията си, а когато дебютиращ поет се озова сред тях, то той е целунат от Бога… В „Монолог на преводача“ Емил Стоянов разкрива генетична свързаност с духовните си братя – „яздех без глас по стръмното /чужди коне и обичах риска“, той ще проникне в същината на нашепваното му слово, но и решително ще се отблъсне от подражанието – „виках и пях до безумие - / дотогава за гърлото стиснат, / в памет на чуждата дума, / в чест на красивата мисъл.“ Това е достоен отговор на всички онези зависници, които обвиняват големи съвременни наши поети, че уж епигонствали, о, не, те разговарят със световните творчески величини като равни с равни, и в този разговор се ражда надеждата за построяването на „дом за бели мисли“.

Но за да влезем в него, трябва да прескочим не някакви си пет години, а огромна бездна между два антагонистични свята – царството на принудата и на диктатурата и безкрайната територия на освободената мисъл. Преминаването отвъд бариерата на тоталитарното беше в известен смисъл както освобождаване, така и шок за всеки от нас. Емил Стоянов намира най-точните думи за осмислянето на промяната във втората си поетична книга: „И колкото и странно / да припява вятърът, / ще разгадае / светлата душа на пътника / треперенето на гласа му / в тъмното“. Няма да забравя, че точно така се чувствах в началото на 90-те години: споменът „все още беше примка за душата ми“, а изгрялата любов – не само към жената, но към ближните, към света наоколо – изпълваше живота със светлина, „напомняше мълния“. Отново в поетичната вселена на Емил Стоянов се появяват църквите и камбанариите, отново той се рее из „синя гора / по пътека от пъстри светулки“, но „есенният човек“ става свидетел на „развиделяването“. Разбира се, в онези и възторжени, но и драматични дни, не забравяхме, че сред нас броди „художникът на злото“. Фината чувствителност на твореца не можеше да бъде излъгана от обзелата ни еуфория:

Злото не е изчезнало, „напразно Йеронимус Бош го е рисувал, / за да го пропъди“ – „злото не е хрътка, /не е ангел, / нито риба, / злото е прегръдка - / упорита, няма, / даже нощем / то не спи под камък, / а присвива само / дяволските си / очета“. Тези мисли, сякаш тревожен звън на камбана, се сливат с изразените с други думи, но аналогични тревоги на Ани Илков и на Йордан Велчев, с багрите в „говорещите“ картини на Жоро Слона и на Енчо Пиронков. А Емил Стоянов все по-уверено и по-страстно рисува с думи, преследва го „птицата-съдба“ от сюрреалистичното платно на Макс Ернест – „изрязана като кошмар в небесното платно“, във вселената на поета тя е „вик на паметта“, защото не е възможно просто да замахнем с ръка и да прогоним завинаги миналото. Все по-дръзко е обаче „желанието да разкъсаш / платното на нощта / с последните си млечни зъби“. Появяват се стихове, многоцветни и врязващи се в сетивата ни също като сюрреалистични картини, особено „Кражба“ – с коня, с каруцата и тримата тържествени цигани, погълнати внезапно от мъглата, и примиращата кошута „в злия дъбак“, мишена на прохождащия ловец. Или оранжевите спомени, които ръмят наоколо… Или пепелянката с извадено езиче, която поглъща последните извивки на следобеда…“Есенният човек“ прониква все по-навътре в „приказната планина“ на освободената, но не по-малко болезнена поезия. „Истина или сън – кого да попитам?“ – тревожи се Емил Стоянов, напълно в унисон с Владимир Левчев, който настоятелно призовава за отговор: „Кой сънува моя живот?“ Свързан кръвно с вселената на изкуствата, творецът Стоянов „тъче“ думите, сякаш ги нанася върху огромно платно, на което има място както за кошмарите на Макс Ернест, така и за изникващите като „божигробски броеници“ сияния на Златьо Бояджиев. В това магическо пространство „между живота и смъртта“ „душата му се учи да говори“ и провокира нашите души да отговорят, да се хванат на ръченицата и заедно „да съчиняват формите на любовта“. Все по-изобретателен и същевременно все по-дълбоко изповеден става стиха на Емил, увлича ни „тъжния степ на коминочистача“, но и барокът „от кулите и къщите на Лайпциг“. Тези едва ли не сюрреалистични образи не са красиви приумици, те са изпълнени с предчувствия – за раздяла с „нишката на прозрачните думи“, и най-вече за изтеклото време на „имперските илюзии и на маниакалните диктатори“. Откровенията на твореца ми дават ключ към на пръв поглед трудно разбираемото му решение да се сбогува с поетичния поглед на „есенния човек“ – той навлиза в ново превъплъщение. Раздялата с двайсети век за него е и излизане на друг път – предстоят му дълги, изпълнени с амбицозни открития години, през които ще дири нови изразни средства за общуване с ближните. „Променя се наивната походка на детето“, а изпълнилият мисията си поет „застинал е с лице срещу земята / с единствено желание / да я прегърне цялата…“ На Емил Стоянов му предстои да открие и да развие съпричасността ни с европейската култура посредством издателство „Пигмалион“, след това ще даде тласък на новинарската стихия в българския медиен живот с телевизия „Европа“, а в наши дни ще вложи таланта си в модерната интернет платформа „Дебати.бг“ и в куп значими културни проекти. Когато – в редки случаи – говори за рода и за семейството си, изтъква тяхната осъзната мисия, а тя е, че винаги са се ръководили в политическите предпочитания от два основни принципа::

„ 1. Не харесваме комунизма, фашизма и всякакъв вид диктатура и винаги твърдо подкрепяме изборната демокрация.

2. Работим последователно за приобщаването на България към западноевропейския тип демокрация с цялото й политическо, икономическо и културно богатство.“

Съвсем естествено и напълно заслужено е да върнем в рамките на портрета на общественика и на медийния магьосник, неговият незаслужено позабравен образ на талантлив български поет, ярка фигура от началото на „новата вълна“ в освободената от „езопов език“ и от автоцензура българска поезия. Стиховете на Емил Стоянов не са младежка приумица, не са и обърната завинаги страница – те са живи, богати с внушения и с изстрадана красота, затова предвещавам, че Поетът наистина „завинаги ще остане като приказка под езика на камбаната“.

Доцент д-р Георги Цанков

Фондация

Пигмалион