На 6 ноември 1890 г. в София се ражда голямата българска художничка Бистра Винарова, творец от художествения авангард между двете световни войни. Бистра Винарова расте в столицата на България, която в края на XIX и началото на XX век с бързи стъпки се модернизира – австрийски, чешки, немски, а по-късно и български архитекти, инженери и художници извайват облика ѝ на европейски град. Преустроен и модернизиран е Княжеският дворец, открива се част от сградата на Народното събрание, започва строителството на Софийския университет, построени са Лъвов и Орлов мост, изгражда се и най-големия софийски парк – Пипиниерата (по-късно Борисовата градина). От 1900 г. София светва, тръгват и трамваите. Европейската динамиката се предава и на българската столица.
Завръщането на Бистра и Симеон Радеви в София ги застига доста неподготвени дори и в битово отношение. Известно време живеят в хотел "България", до този адрес са изпратени писма до него, след което успяват да намерят домашно спокойствие в жилището им в центъра на града. Въпреки войната, семейството успява да пътува, и до любимата на Симеон Радев Македония, където Бистра Винарова се запознава с неговия роден град, местната общност и роднините на съпруга си и споделя емоциите му.
Животът в София по време на войната е нито безопасен физически, нито емоционално лек, но те го посрещат със стоицизъм. Въпреки обстоятелствата Бистра Винарова възстановява старите приятелски връзки, създава нови. В нейните бележници намираме записки за предстоящи срещи, разходки, телефонните номера и визитни картички на семейство Мушанови, Бракалови, Балабанови, Сирак Скитник, и редица други.
Завръщането ѝ в България бележи нов етап в живота ѝ – изпитание, но и духовно обновление. Между 1940 и 1944 г. художничката има рядката свобода да развива своите творчески идеи, подкрепена от активните усилия на жените художнички в България. Обединени в сдружения и съюзи, към които Винарова-Радева принадлежи още от предходните десетилетия, те ѝ вдъхват енергия и смисъл да участва в изложби и в художествения живот на страната. Тук тя отново намира своите духовни съмишленички – художничките Васка Попова-Баларева и Зоя Паприкова, интелектуалките д-р София Попова-Клайн и Ивон Петрова. Става член на Съюза на българските художници и общува със свои стари познати от времето в Мюнхен – Дечко Узунов, Бенчо Обрешков и проф. Васил Захариев, вече утвърдени авторитети в българското изкуство.
Творческата ѝ енергия, задържана толкова години, сега се разгръща с пълна сила. Още в първите дни след завръщането им тя превръща стаята в хотел "България", където семейството временно пребивава, в импровизирано ателие. Синът ѝ Траян Радев пише как майка му бързо изважда палитрата, четките и боите, и с вдъхновение започва да рисува портрета на Симеон Радев с книга в ръка – творба, която по-късно ще стане емблематична.
Бистра Винарова. Портрет на Симеон Радев. ЦДА, ф. 77К, оп. 3, а.е. 93
Оттук започва нова серия портрети – духовна галерия от образи на учени, писатели, интелектуалци и близки приятели на семейството. Редом с автопортретите се появяват портрети на Симеон Радев, на сина им Траян и на майка ѝ Елиза Винарова.
Постепенно сюжетите се разширяват – освен интимните портрети и натюрмортите, в творчеството ѝ навлизат драматични сцени, подбудени от руините на бомбардирана София през февруари 1944 г.
Бистра Винарова. София след бомбардировките. ЦДА, ф. 77К, оп. 3, а.е. 98
Окончателното установяване на семейство съвпада с тежките години на войната. Бистра Винарова е дълбоко разтърсена от бомбардировки над столицата. Домът им е засегнат, а те се евакуират. Писмата, разменени между съпрузите и със сина им през тези месеци и при пътуванията им из страната, са изпълнени с обич и загриженост.
Писмо на Траян Радев до майка му Бистра Винарова. Боровец. 7 август 1944 г. ЦДА, ф. Ф. 77К, оп. 5, а.е. 142, л. 3, 4гр
Свръхчувствителността на Бистра се засилва от напрежението и страха за близките. Може би това е стресът от преживяното, може би – интуицията, че предстои труден нов етап. Тя трябва да намери свой път и своя роля: вече не като съпруга на дипломат, а като опора на семейството – и като художничка, която продължава да твори, да наблюдава и да остава отзивчива към всеки нов импулс в културния живот.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.
